Когато четете това, къде искате да сте сега най-много по света? Ама сами? А случвало ли ви се е, когато сте в най-голямата си рутина на вашия живот и изведнъж мечта, за която дори не помните вече, да ви настигне и да ви попита – Искаш ли? Идваш ли?
И тогава аз казах да, тихо, но вътре в мен крещях от емоция. ДА, ще тръгна за Куба, сам, с моята камера Rolleiflex 3.5A и 10 филма. Да, ще дойда, ще снимам, ще видя, чуя… нямах идея къде отивам, обещавам, ни най-малка представа какво да очаквам, общата култура не е достатъчна. Ще се опитам да не ви занимавам толкова с техническата част на аналоговата фотография – по-скоро искам да ви споделя за преживяването покрай нея и някои мои снимки от Хавана, Куба.
И сега си представете, че всичко стана много импулсивно, толкова, че нямах време да мисля, какво, как, защо, ама. Може би един от моментите, в които имах най-много нужда да се отпусна на тази вълна. В живота на всеки има такива вълни, вярвам, или ще има, но ще има.
Качих се на самолета за Истанбул след като бях прекарал една вечер в приятно Airbnb в София.
Всичко беше нормално, адреналинът беше с мен. Стюардесата донесе някаква храна. Не бях гладен. Попитах човека до мен дали иска сандвича ми. Отказа ми учтиво и ме попита къде отивам. Споделих – Куба. Разказах му, че отивам там и ще снимам на филм. Той пътуваше за Филипините, за да върне самолет в България. Андрей се казваше. Беше пилот на същия модел самолет, в който се бях качил.
Кацнахме в Истанбул. Летището е огромно, 5-то по големина в света. Вървяхме може би почти час. Попитах пилота:
-Сега накъде? Познаваш ли летището?
Той знаеше всичко за летището.
-Първо ще идем да се свържем към безплатен интернет за час и след това каквото кажеш ти. – каза Андрей.
-Къде мога да пуша цигара тук? – беше следващия ми въпрос.
-Има тераса наблизо. – каза сигурно и ме поведе нанякъде.
Е аз ако знаех, че има табели и ако можех и да чета…
Разпитваше ме как така съм се решил да тръгна и да снимам, разпитваше ме с интерес. Аз бях странник в неговия офис, петият най-голям в света. Знаейки колко километри са пред мен, Андрей ме нагости с безплатна вечеря. Отидохме в невероятен бюфет, където само десертите бяха дузина. Светлината беше прекалено слаба, за да снимам от ръка, филма ми беше Ilford HP5/ 400, а и нямах достатъчно време за импровизация.
Богата вечеря и после всеки по пътя си. Следва качването ми на Бойнг 787, самолета за Куба. Дванадесетчасов полет, все едно си в друг свят. Представете си, виждате, че са минали седем часа от полета, а остават още пет… най-смирен е човек тогава. Кацнах в Куба и първото нещо, което ми се случи, е да видя огромна стая, пълна с жени, насядали на стари дървени маси и столове, за да сканират визата ми. Кацнах седем часа в миналото, излязох пред летището и встъпих в средновековие.
В чест на влажната жега, която ме връхлетя, аз бях облечен за есен. Хората, природата, колите бяха нещо абсолютно ново за духа и очите ми. Стари, неуморни дизелови и бензинови двигатели, които шумяха, жужаха навсякъде около мен. Чаках Джоли и не можех да го намеря с очи, та запалих една цигара. Дръпнах си веднъж, когато усетих ръка на рамото си.
Качихме се в таксито и потеглихме към мястото, което той бе избрал за престоя ми в Хавана, при негови близки хора. Докато се возех в таксито на Джоли, усетих, че не бях спал сигурно от двадесет часа. Бях тръгнал вечерта от България, а пристигнах рано сутринта в Куба, където слънцето тъкмо изгряваше.
Аз бях… изумен е думата, от картината пред мен. Изумен от глъчта, ритъма на Куба. Освен че никоя от колите там не бях виждал на живо, защото съм се родил след тяхното време, природата, цветните хора седящи на магистралата, от всички страни, за да намерят такси, с което да се придвижат, всичко беше за кадър.
Захласнах се по природата, въздухът беше тежък от кадилаци и лада, но сутрешният вятър ме приветстваше. Пристигнахме в мястото и се запознах с Айлина и Александър, хората, с които щях да съм за седем нощувки.
Техните деца, Кристиан и Алекс, бяха на около моята възраст. Там беше и жената на Алекс, Флавия, с бебето им в корема. Момчетата и баща им ме поканиха да играем билярд привечер.
Важно ми беше да намеря локални цигари и плодове и Александър ме заведе до някакво тясно магазинче, в двора на една къща, в което се продаваха бира и цигари. В двора. И след това осъзнах, че всеки, който има малко място, може да има свой малък бизнес. Отсреща на това магазинче-бар имаше пазар за плодове, зеленчуци и месо, което беше разпростряно върху бюфетите без никакво охлаждане. Тогава разбрах колко малко пари имат хората там, колко са потиснати от правителството си, но, но колко богати на сърце, на хумор, на топлота, на ценности, въпреки мизерията в която се намират. Те бяха щастливи от малкото.
Нямам как да сбия накратко всеки детайл, но снимките ще доразкажат.
Играхме билярд вечерта, не в обичайния бар, с който сме свикнали. Билярдните маси бяха в двора на някаква къща, много приятно място. Играеш билярд под ореха, листа по главата ти, слушаш силен регетон, а по улицата някой се пъне с все глас и крещи, че продава топли кроасанчета.
Чувствах се толкова отпуснат, толкова у дома, всички бяха приятели… всички си помагаха.
1 долар може да струва от 120 до 500 кубински песос, изцяло зависи какви връзки имате там. Много шарена страна, никакви граници сред всичките граници.
Куба ми изглежда като рухнала империя, която ще се възстанови.
Дори когато се разхождах с камерата сред хората, измервах светлината, снимах ги, те бяха с мен, подкрепяха ме и може би се чудеха защо правя снимки с толкова стара камера след като мога и с телефона. Аналоговите неща са им ежедневието и оттам изобретателност – не всичко е тиксо и тел.
Хавана си има своя вибрация, бриз от слънце и бензин навсякъде около теб. Хората си говорят и им харесва.
Един ден отидохме да се подстригваме при тамошния бръснар. Без големи табели, спирали от бяло, синьо и червено, ами да, отново влязохме в двор. Минахме през редица изпрани дрехи, закачени на дълъг простор и стигнахме стълбище, широко 50 см, без парапети. Гледаш къде стъпваш, иначе няма как да се качиш на втория етаж от къщата, където вратата едвам се отваря, защото има стол зад нея. Влязохме в тиха, тъмна стая с вентилатор и човек, който спеше оттатък на отворена врата. И все пак стана да ни налее вода и после пак си легна. Доста прилична прическа бих казал, за 1 долар…
В друг ден бяхме в старата част на Хавана на лов за тениски на Реал Мадрид по случай мача със Сити. 40 долара за две тениски Адидас – 13000 песос, ако бях сам може би 32500.
Получих толкова много заряд от хората на Хавана, които слушат с интерес за нашите безшумни автомобили, за марковите ни магазини и онлайн поръчки. Като теглим чертата, те имат повече лукс от нас. Луксът да знаеш как се живее. Парадоксално живеят в рая, а е такава мизерия. Айлина и Александър произвеждаха лед с три генератора, два фризера и ето ви малка фабрика за лед – хората идваха често за „мед“. А солта е там, че ние в България си мислим, че сме бедни, но сме много заблудени. Бедни сме на енергия, да, на мотивация за оцеляване, да, но на пари и ресурси сме много по-богати, много по-стиснати, ограничени за простите неща. Представете си да чакате три дни за бензин на бензиностанцията или със седмици, за да пристигне нещо от Америка. И същевременно Куба ври и кипи от културата си, от цветове, талантлива и те зарежда без да пита. Срещнах се с толкова приятни хора, на които имам доверие, както и със също толкова приятни, на които няма как да се доверя.
Имах само една възможност да отида до плажа близо до Хавана за целия си престой. Такива цветове никога не съм виждал. С различен филм като PORTRA 400, или CineStill 400D, или Kodak Ektachrome E 100 щях да мога да ви споделя тази тюркоазна приказка.
Тук ще е единственият път, в който ще ви споделя и дигитална снимка, за да се доближите до това, което искам да ви опиша.
Вибрацията те надстройва.
Благодаря ти за всичко, Алик.
Това е серия от три филма, със Rolleiflex 3.5 A, Kodak Gold 120 – 200 Iso.
Следващата ми статия ще е черно-бяла, 4 филма, които ще допълнят тази история за Хавана.